История на астрономията

loading...

В древността астрономията се е ограничавала с наблюденията и предсказването на движенията на видимите с просто око тела. Аристотел смята, че Земята е центърът на Вселената и че всички небесни тела се въртят около Земята по кръгови траектории.

Според древни индийски текстове, индийските астрономи са познавали 27 съзвездия, свързани с движението на Слънцето и допълнителни 12 зодиакални поделения на небето. В Древна Гърция астрономията се развива, като бива въведена системата за определяне на видимата величина на даден небесен обект. Библията съдържа информация (според религиозните представи) за положението на Земята във Вселената, както и за това както представляват планетите и звездите, като тонът е по-скоро поетичен отколкото фактологичен. (виж библейска космология).

През 500 пр. н. е. индийският астроном Ариабхата построява математичен модел на въртящата се около оста си Земя и разглежда движенията на планетите около Слънцето. Това е може би най-ранния известен хелиоцентричен модел.

Класическата астрономия е един от основни седемте предмета, изучавани в средновековните университети, но наблюдателната астрономия се намира в застой чак до 16 век в Европа, когато работи Тихо Брахе. Наблюдателната астрономия процъфтява в Персия и други части на ислямския свят. Персийският астроном от края на 9 век ал-Фаргани изучава движението на небесните тела. Неговите трудове са преведени на латински през 12 век. В края на 10 век голяма за времето си обсерватория е построена близо до днешен Техеран от астронома ал-Кужанди, който наблюдава астрономически преходи на Слънцето над даден меридиан и изчислява наклона на земната ос спрямо еклиптиката. Също в Персия Омар Хаям реформира календара така, че той е с по-малка грешка от юлианския и се доближава по точност до григорианския. Аврам Захуто, живял през 15 век, адаптира основните резултати на астрономическата теория за нуждите на португалските мореплавателни ескпедиции.

В Европа по времето на Ренесанса Николай Коперник предлага хелиоцентричния модел на Слънчевата система. Трудът му бива доразвит от Галилео Галилей и Йохан Кеплер. Галилео пръв използва оптичен телескоп за наблюдение на небесни обекти. Кеплер първи описва точните закони на движение на небесните тела в Слънчевата система по елиптични орбити около Слънцето. Исак Нютон пък формулира теорията на всемирното привличане, извеждайки теоретично законите на Кеплер, и полага основните на небесната механика. Нютон също построява първият действаш рефлекторен телескоп.

Впоследствие е открито, че звездите представляват далечни тела извън Слънчевата система. С навлизането на спектроскопията бива установено, че те представляват далечни звезди, като цяло сходни със Слънцето, но с разнообразна температура, маса и размери. Едва през 20 век е открито, че Млечният път е обособен като отделна група от звезди, както и, че са налични множество други звездни образувания (галактики). Открито е и, че Вселената се разширява, като всички галактики се отдалечават една от друга, подобно на точките на повърхността на балон който бива надуван, само че в триизмерното пространство на Вселената.

Съвременната астрономия открива множество екзотични обекти като квазари, пулсари, блазари и радиогалактики. На базата на множество наблюдения са изградени физически теории, обясняващи някои от тези явления, като например теорията на черните дупки и неутронните звезди. Физическата космология постига значителен напредък през 20 век с теории като тези на Големият взрив, реликтовото излъчване, законът на Хъбъл и нуклеосинтезът на Големият взрив.